Татяна Ваксберг е изявен български журналист, преводач и анализатор с богат професионален опит в авторитетни медии като БНТ, „Дойче Веле“ и Радио „Свободна Европа“. През дългогодишната си кариера тя работи като кореспондент в Хага и Вашингтон. От 2019 г. тя е главен редактор в българската редакция на „Свободна Европа“, а от 1 април 2026 е главен редактор на Свободна точка – медията, създадена от журналистите от българската редакция на „Свободна Европа“ след закриването ѝ. Нейният журналистически път е еталон за висок професионален стандарт, аналитична дълбочина и безкомпромисна защита на свободата на словото.
Това интервю е направено за целите на академично изследване на новите медийни модели на Жюстин Томс, НБУ, през м. май 2026 г.
Къде са медиите в епохата на пост-истината? Защото ние в пост-истина живеем. Има ли ги още медиите и тяхната роля, къде е?
Аз вярвам теоретично, и всеки ден се правя, че вярвам на това нещо и в практиката. И мисля, че няма оцеляване без журналистика. При това независимо от това каква журналистика имаме предвид. Дали е спортна, дали е информация за намаление по магазините, маркетингова, съществува нали и такава, лайфстайл, политика, всичко това не го деля. И мисля, че това е ужасно важно, да не се пренебрегва нито една от тези части, когато си казваш, аз искам да давам информация, защото вярвам, че това е важно. Е важно те самия да ни изпускаш различните слоеве от интересите на хората.
Сега в пост-истината тук проблема е в политическата журналистика, защото пост-истината, според мен, не е ударила останалите сектори. Не знам ти какво мислиш, но на мене ми се струва, че основният удар е поет от това, защото няма пост-истина в театралната журналистика, в журналистиката за модата, в спортната отново. Там боравят с много точни факти. В икономическата журналистика дори няма. Цената на кафето, където е евро и петдесет, тя остава евро и петдесет и ти не можеш да кажеш, как не виждате ли, че той е вече 20 евро. Не можеш това да го внушиш на твоя читател, зрител. Така че правя се, че не губя надежда.
Ти беше свидетел на целият този дълъг преход към дигитализация на медиите в България и по света. И как тези, всъщност сериозната журналистика, която се правеше, да кажем и все още се прави, се адаптира към тези бързи дигитални консуматори?
Не знам дали съм, много добър отговаряч на въпроси, или много лош, защото аз съм свиреп противник на всякакви социални мрежи. Смисъл презрението ми не знае граници. Не знаеше граници. В момента цялото ми усилие е да превърна тези медии в мой приятел, да ги използвам като просто един нов инструмент за донасяне на информация, като си служа с техните условия за това, без да им се сърдя, че съществуват.
В началото говорих малко, като Димитра Иванова “Махнете форума, само писането ми остана, не го превръщайте в кръчмо за всички.” Някъде там се намирах аз преди 15-20 години. Сега съм “Дали няма да може кръчмата да надникне във Версайския дворец и някъде по средата да се намерят двете?”
И кога се усетих, че съм тръгнала в лоша посока, мразейки ги безкрайно много, усетих се когато си спомних кога възниква Уикипедия. Спомням си как аз работя в Радио Свободна Европа и научаваме от новините, че е възникнало нещо, което е електронна енциклопедия по абсолютно всички въпроси, което вече будаше смях тогава, защото вкъщи имаше томове разделени по секции. Едно е театралната енциклопедия, друга е енциклопедия на инженерното дело. Не могат да стоят на едно място. И че възниква страшен бунт от страна на интелектуалци, учени и т.н., защото те погледнали това нещо, което нарича себе си електронна енциклопедия, и са уплашили. Аз също надникнах. Моите колеги в Радио Свободна Европа също надникнаха. И там, горе-долу, пишеше неща от типа на това, че Дунав извира от Еверест. Разбира се, преувеличавам, но не съм много далече от реалността тогава. Тотално своеволие, представяне като факт на някакви неща, които или не са съществували, или са абсолютно неверни, на елементарно равнище. И тогава, разбира се, цялата редакция, заедно с всички тия интелектуалци и прочие, които се възмущаваха и ние се възмутихме. Не минаха няколко месеца и дойде една новина, която има за мен поне характера на откровение.
И тя е, че ръководствата на университетите от Бръшляновата лига са сключили договор с Уикипедия за това, че те са тези, които ще структурират статиите и ще дадат първоначалната информация вътре. А на нас първата ни реакция беше “Как е възможно, те ще се принизят до кръчмата.”
Резултата днес е, че ако се нуждаете от семпла информация, ако тя е на английски, защото тези учени тогава се занимаха само с англофонната Уикипедия, и до днес има огромна разлика между англоезичната и другите. И ако ви трябват семпли, от които да отскочите, за да си търсите за тях информацията, то английската Уикипедия е абсолютно чудесно. И в разсъждението си сега, в наши дни, когато започвахме да правим Слободна Европа, стигнах до спомена за тогавашните ни разговори и до това, как е постигнат този успех, който виждаме днес на Уикипедия. В началото на този успех стои съществуването на университета и бръшляновата лига, като безспорен авторитет за малки и големи по всички континенти.
Тоест първото е авторитета в съответната област. И си казах, че това е съчетаемо в наши дни и честно казваме че това някак си малко ме успокои и ме примири със социалните мрежи. Този пример.
Добре, а за дългите форми, какво мислиш? Оптимист ли си?
Днес хората имат все по-малко време, все по-рядко отделят по-дълго време?
За дългите форми на писане съм много песимистично настроена, но за дългите форми на радио и телевизия съм, напротив много обнадеждена от социалните мрежи и от възможностите, които те дават.
Сега аз лично съм такъв, може би по-рядко срещан потребител. Аз не обичам кратки интервютa, не ми стигат. Ако е на ниво интервю. Има водещи в YouTube, които правят неща, които дори не представят като експлейнери, но те са експлейнери и в тях дължината е благо. Не е дефект.
Асен Генов, за който сега си говорихме, аз му се изнервям, това сигурно не е за интервюто, аз му се изнервям, карам му се пред компютъра, но реално този формат от близо два часа дава възможност на интересните му събеседници, а те са такива, да развият идеите си, в какви ли не посоки, включително и в такива, които изобщо не са им хрумвали, то се вижда на екрана, че те откриват това в момента на говорене.
И сега има един модел, който в момента е ужким, или поне доскоро е бил, популярен в YouTube, колкото по-дълга и ежедневна е твоята всекидневна програма, толкова по-голям шанс имаш ти за монетизация, толкова по-голям шанс имаш да ти избутва напред в търсачките и т.н. Но сега има едно ново изследване, което не мога да се закълна от къде идва, но е буквално от тия дни, че някак алгоритъмът се е сменил и вече може да постигнете същия успех, без да се губи първия, и от кратките форми. Така че може би, както аз вървя към социалните мрежи, през този пример с бръшляналата лига, също вървят към нас.
Трябва ли един съвременен журналист да взаимства такива инфуенсърските техники, за да бъде успешен? Има ли място за анонимна журналистика в този смисъл?
Не. Ако има, то аз не го харесвам това. Мирише ми на… За анонимната журналистика говорим. Мирише ми малко на тоалетна. Много радикално се отнасям към това.
Напротив, и в Свободна Европа това се опитвахме от самото начало. Нашите колеги, повечето дойдоха буквално от училището, от университета. Лансирането на техните имена, непрекъснато им го повтаряме, е абсолютно задължително. Виждала съм невероятни разследвания, цитирани в печата, буквално стотици пъти, които са били, при първоначалното си публикуване, публикувани от името на медията, а не от името на журналиста. Сякаш това няма значение, кой е правил разследването.
Анонимната журналистика е нещо, което ние сме живели през 90-те години. Може би в много случаи, без да го забележим, това е какво направи пресгрупа 168 Часа тогава, която заместваше подписа под публикацията с 24 часа. Тези хора, които пишаха тогава там, бяха мои добри колеги и приятели, аз ги питах, “защо не подписваш тези неща?”
“Е, няма на нас, ми обясниха, че 24 часа заема по-малко място, а ако си напишем цялото име, е ужасно дълго.” Така, това е капан, защото точно това създава анонимната журналистика. Ти не знаеш кой ти говори, съответно не знаеш, кой, кога може да ти излъжи. Докато доверието в журналиста е нещо, което се гради с години. С години читателя, зрителя трябва да свиква се с твойто име, да го тества в времето. Докато успее да каже, “Абе този каза, че…”
В този смисъл Асен Генов журналист ли е?
Да.
Трябва ли да имаш образование формално журналистическо?
Не. Аз нямам.
Капан ли е безплатното съдържание?
Не. Безплатното съдържание е нещо, което много неблагодарно се отразява на журналистическия джоб. Но в момента сме поставени в тези условия, че… Пак отново се връщам към Бръшляновата лига.
Първото, което трябва да изградиш е авторитет. Това нещо отнема години, ако не десетилетия, колкото и интернет светове да се създадат. Твърди се, че журналистиката е стока, като всяка друга, но аз не мисля, че е като всяка друга. И че безплатната журналистика може да съществува с публично-частно партньорство.
Как финансовата устойчивост се постига заедно с независимостта, според теб?
Твърди се, че никак… Твърди се, че никак, че в момента, в който добиеш спонсор или рекламодател, в този момент влизаш в един периметър, от който не можеш да излезеш. И ако твоята тема засяга спонсорът и рекламодателят, да. То ти, дори нищо да не ти е казано вербално, ти сам ще си попречиш. Сам ще спреш себе си да пишеш или да разследваш това. Аз никога не съм била в подобна ситуация, трябва да призная. Което е голяма рядкост за България.
Добре, в този смисъл имаме доста такава нишова журналистика. Ето на YouTube канала на Асен Генов, Генка и Миролюба. А сега Извън Ефир също влиза в тази поредица. Това дали е жизнеспособна матрица? Защото те изграждат своя малка общност около себе си, която ги поддържа финансово.
Не може да ги поддържа дълго, първо си мисля аз. Единствения им шанс е да… И мисля, че те го знаят, ако не го знаят, много скоро ще го разберат. Асен Генов го знае. Трябва да разширяват своята аудитория. Единствения начин да разширят аудиторията е да прилагат етичните стандарти. Сега знам, че това звучи високопарно, но нашата работа на това се крепи.
Винаги ли имаш гледната точка на засегната страна? Ако той не си говори с теб, можеш да набавиш неговата гледна точка по друг начин. Тоест да я вземеш от някъде другаде, като цитираш източника. Да не поднасяш информацията оценъчно. Тоест да си позволиш оценъчно само там, където отгоре пише мнение. Рубриката, нали, имам предвид.
И по този начин, нали, на въпроса Асен Генов журналист ли? Може би не е бил, но стана. Защото във всичките интервюта, които аз го гледам, той казва на своят събеседник “Добре де, ти това сега казваш, ама еди кой си друго казва.” Тоест, дори да липсва, да кажем, другата страна в неговият ефир, той някак си успява да я замести, да я набави.
Много започна да се въздържа. Знам, че това дразни някои хора. На мен много ми харесва. Той се въздържа от собствени коментари.
В началото не беше така.
Точно така. Ами за мен това е откриване от него. Аз не съм говорила с него и не знам дали съм права, но се опитвам да си представя какво е станало. Той просто по собствен път е стигнал до там, че ако иска да разшири своята аудитория, той трябва да започне да спазва етичния кодекс.
Възможно е той дори да не го е чел и да го е открил интуитивно. В България има много хубав етичен кодекс. Аз съм голям негов привърженик. На комисията по етична етика на Нели Огнянова. Колкото и да е остарял. Той е критикуван за това, че е стар. Не го намирам изобщо стар. И по това се преценява един журналист. А не по това дали има диктор.
Кои са според тебе най-важните неща, на които трябва да учим бъдещите журналисти?
На етичния кодекс и да правилното му схващане, защото ако той бъде схванат по някакъв превратен начин, което се прави редовно в България, ще стигнем до този абсурд. На bTV слогана. “Всички гледни точки.” Няма „всички гледни точки“, защото има толкова гледни точки, колкото жители на планетата. Така че въпросът не е да имаш всички гледни точки, а да не забравяш, че има повече от една. Това е, което трябва да стои.
Мисля също, че поне в моят опит най-трудното нещо и аз, когато бях репортерка начинаеща и тези репортери, които сега идват при нас, без да са работили никъде другаде, най-трудно се научава да се поставят на мястото на читателя или зрителя, при това на мястото на онзи потребител, който е, както ти си го въобразяваш, а знае най-малко от всички. Нели Терзиева на нас ни казваше, че “ще говориш като на баба ми.” И като я пита човек, какво и е на баба ти, тя казваше: “Ми тo молитвеното килимче, знае, че трябва да се слага на изток. На изток е там, където е хладилника. Тя си го слагаше там, преместихме се в друга къща и тя отново сложи килимчето пред хладилника. Аз казах, тук е север, не е изток. И тя не ме разбра. Значи, това е баба ми, на която трябва да и стане ясно, вие какво говорите. И това е пътят към разширяване на устройството.”
Какво би казала на журналистическата общност в България, като пожелание в тази сложна дигитално-медийна, икономическа и геополитическа среда?
Аз не виждам общност. И не знам как да говоря.
