
Георги Караманев е журналист с голяма практика, програмист с доста опит и разказвач на дигитални истории, експериментатор в дигитална среда и човек с любопитство към дигиталното бъдеще на медиите. Проектът му Дигитални истории набира все по-голяма популярност.
Как ти хрумна идеята за сайта Дигитални истории? Как направи тази крачка от класическата журналистика към новите форми?
След почти 15 години в журналистиката, в един момент усетих, че няма бъдеще в медиите за мен, защото медийната среда е такава, че не мога да живея нормален живот, да съм доволен от работата си и да живея адекватно. По чиста случайност се оказа, че мога да програмирам. Правех интервю със Светлин Наков и той ми разказа как в СофтУни има едномесечен курс, в който всеки може да се докосне съвсем повърхностно до програмирането и да види дали го увлича.
Оказа се, че много ми харесва, което беше изключително неочаквано – аз съм хуманитарен човек, математиката винаги ми е била слаба. Винаги съм знаел, че искам да съм писател, журналист, вече бях издал и роман. Така за една нощ реших, че ще ставам програмист. Точно тогава щеше да се ражда големият ми син и беше много „удобно“. Така и така не спиш, можеш да слушаш лекциите на Наков на втора скорост. Два бяха рисковете, че синът ми ще проговори на JavaScript преди на български и че ще мисли, че гласът му Наков е на татко му, защото го е слушал повече от мен.
И двете не се случиха, но аз научих JavaScript. Попадайки в света на програмирането, за две години спрях да пиша, след което ме поканиха да водя корпоративен блог. Много скучно занимание, да пиша за технологии, но шаблонно. И аз се замислих – учил съм се 15 години да пиша, в света на технологиите се случват изключително интересни неща, които не се описват достатъчно добре, не обсъждаме достатъчно, защо да не ги пиша за себе си, за удоволствие и смисъл?
Така се роди сайтът. Точно преди три години с идеята да публикувам по два материала всяка седмица – вторник и петък. Дълги публикации, три типа текстове: интервюта с хора от много широк спектър; текстове, които просто разказват история, свързана по някакъв начин с технологиите, например на някоя забележителна личност или пък на програмист, който има интересна съдба. И третият текст е нещо, което го няма по учебниците, а аз си го наричам „технологична публицистика“. Разказвам за технологиите, но не безпристрастно, а пристрастно. От моята гледна точка се опитвам да описвам как работят, какво е общественото им приложение и какви са големите проблеми, които могат да предизвикат.
Постепенно спечелих няколко награди и, по-важното – група верни читатели и това ме кара да продължавам. Преди време бях наел агенция по дигитален маркетинг, за да ми даде идеи как да популяризирам сайта. Бяха категорични, че трябва монетизиране, иначе ще се откажа до една година. Но това не е моето – написал съм ясно, начинанието ми е абсолютно некомерсиално. Продължавам три години, не намаляват нито удоволствието, нито смисълът, така че ще видим как ще е нататък.
Според теб коя е най-голямата конкуренция на такъв тип проекти като твоя – с дълго и стойностно съдържание?
Аз не гледам на другите проекти като на конкуренция, просто защото не съм на никакъв пазар. Бих се радвал да има много повече подобни начинания.
При проекти като твоя, в които се влагат много време и усилия, кое е основното, което може да наруши този баланс на читател – интерес – внимание?
Основният ми враг е единственото нещо, чрез което стигам до хората – социалните мрежи. Единственият вариант моят текст да стигне до читателите е аз да си платя на фейсбук, защото иначе външните линкове не се толерират от алгоритъма. В LinkedIn проектът е също доста успешен – там не се рекламирам, но пък явно се търси съдържание от този тип – заради самото ниво на комуникация в тази мрежа. Но това са регионални специфики, ако бях в Америка, сигурно бих плащал на X за реклама=
А реалната конкуренция е фийдът, в който, за съжаление, по технологичната тематика често неграмотно или повърхностно се изказват както потребители, така и медии. Има огромен дефицит на технологична журналистика, не само в България, което е съвсем разбираемо. Човек, като се насочи към технологиите, има много малко причини, които могат да го накарат да продължи да се занимава с журналистика. Познавам доста хора, които са отишли там и не са се върнали. Заради това пишат хора, които нямат достатъчно познания в тази област.
Много често пък вярваме, че технологиите са толкова далечна област от писането, от журналистиката, че все се вкарваме в един от двата шаблона – аз съм математически, технологичен тип или съм хуманитарен, нищо не разбирам от математика и технологии.
Само че вече сме стигнали до някакъв момент, в който трябва да ги срещаме. Така се казва и рубриката ми в „Библиотеката“ по БНТ1 – „Букви и байтове“. Трябва да ги срещаме. Най-често технологиите, които променят живота на всички ни, ги въвеждат само технократите, които непременно трябва да са етични, нито непременно трябва да са чели Достоевски. Пък аз мисля, че който е чел Достоевски, има как да помогне с идеи за това как да прилагаме технологиите.
Какво ще се случва с медийната консумация на хората на фона на все повечето време, което те прекарват в социалните мрежи? Социалните мрежи ще трябва ли да се променят по някакъв начин?
Че трябва според мен е безспорно, но не виждам как би могло да стане. Напротив, виждам как още повече се забързва пумпала с това, че не оставяме десетки гигабайти наша информация. Алгоритмите до момента ни показаха колко добре може да се обърне срещу нас, затваряйки ни в балони, ожесточавайки ни едни срещу други. А сега вече имаме и възможностите на още по-напредналия изкуствен интелект и оттук манипулирането става съвършено занимание. Това според мен няма как вече да бъде върнато. Единственият начин е да си приказваме обществено, само че не виждам критичната маса хора, които да се вълнуват от такъв тип теми, за да можем да въведем някаква форма на регулация. Което и аз мисля, че минава през някаква форма на преосноваване на демокрацията – при мен тези думи ги каза доц. Мариана Тодорова. Как точно ще изглежда то, не знам, но това е единственият възможен път оттук нататък. Особено, след като вече създаваме неразличимо съдържание.
Аз си направих в един от последните ми материали експеримент, в който се включиха почти 2000 души, изумително много, които решаваха 30 въпроса, нещо, отнемащо немалко време. После това пък ме изправи пред голям проблем, защото Google Forms не може да изпраща над 1000 резултата, което не беше обявено никъде. Не можах да изпълня обещание, което съм дал на 2000 души, защото технологията ми изигра лоша шега.
Така или иначе, хората сравняваха създадени от човека и генерирани текстове и снимки и се оказа, че резултатите са статистически неразличими от налучкването. Средният резултат беше 16 от 30, ако беше чисто налучкване, щеше да е 15. Тоест, вече имаме тотално неразличимо съдържание и то в много широк кръг – и текстово, и преводи, и илюстрации, и снимки.
Оттук можем да си представим как това се развива в социалните мрежи като форма на манипулация и като възможност. Медиите да бъдат персонализирани, да ти сервират това, което искаш по начин, който искаш. Скоро със Sora и напредъка в генерирането на видео, можем и да гледаме филма, който искаме, направен специално за нас. Развиват се технологиите за четене на мисли по една или друга форма. А ние делегираме ли, делегираме още и още на технологиите.
Оттам нататък нещата все повече ми приличат на една „симпатична“ антиутопия. По принцип съм оптимист, харесвам много технологиите. Не виждам как точно изглежда изходът от тези проблеми. Освен това, ние лесно предвиждаме, за три години имам доста интервюта, а и мои текстове, на които мога да се посмея доста от сегашна гледна точка, нещо не се е сбъднало.
В това според мен е и надеждата, колко е динамично всичко. Ние го вкарваме в рамките на да кажем, антиутопията, само че има толкова много нюанси, толкова неочаквани развития, че рамките не работят. За това изчезна и фантастиката, която на мен много ми липсва.
Ще има ли кой да чете Достоевски / дълги текстове след 2, 3, 5 години?
Да, мисля, че това ще са хората, които ще преосноват демокрацията. Надявам се да е така. Моите деца ги възпитавам консервативно в този смисъл, че имат квота от 30 минути на ден на таблета. Не знам друго тригодишно дете, което знае думата „квота“.
Опитвам се всячески, старателно да ги възпитавам в това да си запазят вниманието, дълбочината. Аз също се опитвам да си налагам хигиената и задължението да чета художествена литература, защото тя е моето нещо, което ми помага да осмислям настоящето, дори да е чрез асоциации, да, директно няма да стане. Според мен ще има.
Направи много експерименти – ЕкоЕлена БГ, сега този експеримент с текстовете и изображенията. Какъв ще е следващият експеримент, който ще направиш? И четеш ли тези експерименти и като провокация към обществото?
Те са основно това. Аз не съм учен, нямам претенцията, че тук има нещо научно, въпреки че консултирах въпросите с учени, за да го направя възможно най-близко до това. Моята цел е не само да проверя какво ще стане, но и да провокирам, да замислям, хората да видят докъде сме стигнали с технологиите, защото най-често минаваме през двете крайни и шаблонни мнения. „Това е маркетинг. Нищо не се е случило, манипулират ни, искат да ни избият“ или „дошъл е изкуственият интелект, идва сингулярността, ще ни завладее и избие“. Истината е някъде по средата и ще е доста неочаквана със сигурност. Много е хубаво и интересно, че нещата се случват толкова бързо. От една страна това прави невъзможно да ги осмисляме. Но пък никой не е живял толкова вълнуващ живот на тази планета, колкото ние.
Има ли формула как да накараме повече хора да създават, а не само да консумират?
Първо може би трябва да се преосмисли какво е въобще създаването и какво е творчеството, след като алгоритмите могат до такава степен да създават неразличимо. Дали изкуството ще оцелее по някакъв начин? Според мен ще оцелее, защото то е изконна потребност. Много мои събеседници казват, че алгоритмите никога няма да отменят твореца, да кажем писателя, защото винаги знаеш, че зад текста стои човешка история.
Как го знаеш? Не си виждал Маркес, не го познаваш лично, може да не съществува. Може пък да има алгоритъм, който го създава и ти да не знаеш. Този аргумент става невалиден.
Мисля да правя много следващи експерименти и събирам всякакви идеи. Елена се озова в Тиндър, което е малко ужасяващ личен експеримент, който не знам точно как ще доразвия. Защото там нещата са лични, навлизаме в интимното… обаче трябва да го правим! Защото тези технологии вече толкова много промениха начина, по който си общуваме и, по всичко личи, тепърва ще го променят. Виждам го това бъдеще, в което любовта с робот е тук. При положение, че ние се разучихме да си говорим, разучихме се да бъдем нежни, съпричастни, разбиращи.
Ако човек не създава пряко съдържание, може да създава други неща. Не усещаш ли успоредно едно голямо връщане към готвенето, към ръчни занимания, майсторене с дърво, плетене, шиене?
Не го виждам пряко, но е естествено. Всеки от нас трябва да бяга по някакъв начин от дигиталното. Все повече неща стават както с шиенето например. Едно време всички са го правили на ръка, после изведнъж става ценно, когато нещо е ръчно направено. „Ръчен хляб“, дали непременно е по-хубав, защото някой го е месил, отколкото при най-съвършената машина, която следи за идеалните условия? Обаче е ценност, че е ръчно направен. По някакъв начин съдържанието ще стане нещо подобно.
Аз лично, колкото и да стане добър алгоритъма, не мисля, че ще спра да пиша. Не е толкова сигурно, че ще има кой да чете това, което пиша. Виждам как алгоритъмът се учи и да разказва истории, все още не може да ни просълзява, малко по-близо е до това да ни усмихва. Може би ще успее и в двете, но това не значи да му се даваме без битка в толкова важни състезания.
Ти си умерен оптимист или умерен песимист?
Умерен песимист съм. Може би малко повече натам се опитвам да насочвам текстовете си, защото има нужда да се стреснем. Ако не се стреснем, песимизмът ще стане задължителен. Ако се стреснем, ще има повече основания за оптимизъм. Според мен като общество, дори глобално.