Създателите: Христо Стоянов за вдъхновението, онлайн средата и ученето

Христо Стоянов е експерт по социални медии и създател на LifeHack.bg, където вече над 8 години създава качествени материали и ръководства по теми като дигитален маркетинг, онлайн бизнес, лидерство, предприемачество, мениджмънт, психология и продуктивност.

Как и защо се насочи към професията си, как се разви работата ти във времето, какво правиш днес и как стигна дотук?

Случайно. Или по-скоро нуждата ме насочи.

Завършил съм информатика, но изобщо не влизах в лекциите. Като студент мислех за съвсем различни неща. Сега, като се върна назад, се чудя тоя непрокопсаник аз ли съм бил…

Първите ми работни места бяха далеч от компютрите. Работех в търговията и продажбите. И понеже съм доста интровертен човек, тази дейност изобщо не ми харесваше.

В единия случай, когато напуснах едно от тези си работни места заради тоталното си нежелание да се занимавам с това, се оказах доста време без работа.

Това беше и моята повратна точка. Тогава се насочих към това, което правя в момента.

Нуждата ме накара да измисля начин да правя нещо, което да ми носи някакви доходи. Имах и време да се уча. А благодарение на родителите ми имах и всичко необходимо като техника. И така започна всичко. Един сайт, втори сайт, постоянство. Та до днес.

Как и откъде се учиш и вдъхновяваш за материалите, които пишеш? Как правиш така, че това, което правиш, да бъде актуално, интересно и полезно?

Купувам си много книги. Вляза ли в книжарница, не излизам без книга. Те доста ме вдъхновяват. За над 10 години събрах и много ценни онлайн източници. Feedly-то ми е пълно с качествени сайтове, които следя и от които черпя информация за нашите материали. В този смисъл изобщо не се опитвам да измислям топлата вода.

Има толкова по-умни хора от мен, които вече са го направили. Ние просто разказваме за техните постижения, идеи и изобретения. Затова и в lifehack.bg гледаме най-вече материалите да са полезни за читателите ни. Разбира се, споделям и моя ценен опит, защото определено имам какво да кажа по много теми.

Единственото, за което съжалявам, е че не ни стига времето да споделяме абсолютно всичко интересно и полезно, което знаем. Но се стараем.

LifeHack.bg е сред първите онлайн източници в България с платен абонамент за съдържание. Как се спря на този бизнес модел и как планираш да го развиваш? Очакваш ли да бъде възприет и от други сайтове и как виждаш бъдещето му на българския пазар?

Да, ние сме сред първите, които се осмелиха да поискат пари за съдържанието си, и то на пазар, в който тази тема е табу. Първопричината за това е, че знам много добре каква стойност създаваме и вярвам в нашето съдържание.
Затова и се осмелих да поискам възнаграждение за труда на екипа ми.
Всъщност, бизнес моделът е нов само за България.

В развитите страни това е стара практика.

Когато започнах да проучвам как се прави subscription бизнес, не можех да повярвам колко сме изостанали. Всичко трябваше да измислям сам. Нямаше откъде да видя, да взема пример, да се поуча. Можех да гледам само американски такива услуги.

Да не говорим за онлайн разплащанията у нас. Специално за нуждите на абонаментния бизнес те са меко казано изостанали. Особено що се отнася до удобството, което предоставят на потребителя. А ако на него не му е удобно, няма да плати.

Това важи с пълна сила за т.нар. автоматични плащания (recurring payments). Въпреки това ние успяхме да внедрим такива в нашия клуб и услугата вече е налична за абонатите на MasterHack. Беше огромно предизвикателство, но успяхме да го предложим на клиентите си. Сигурен съм, че вече ще им бъде в пъти по-лесно и удобно да се абонират.

Благодарение на всички тези недостатъци обаче натрупах солиден опит, който смело мога да кажа, че си е цяло ноу-хау за този тип бизнес у нас. Скоро се надявам да остане време и да го споделя с подробности с нашите читатели. Що се отнася до нашия клуб – ние се развиваме постоянно.

Не минава и ден, в който да не направим подобрение по сайта, по съдържанието, по бизнес процесите вътре в клуба. Не спираме да даваме стойност – правим го не ежеседмично, а ежечасно.

Моделът ни със сигурност ще бъде приложен и от други сайтове. Защото е печеливш и защото е изгоден за потребителя.

Разбира се, подводните камъни са много. Малко след като създадохме клуб MasterHack, имаше няколко опита да ни копират модела, но бързо се провалиха. Този бизнес изисква постоянна ангажираност на абонатите, а на това не може да издържи всеки.

Спреш ли за известно време да даваш стойност, клиентите си тръгват.

Кое е най-голямото предизвикателство, което си преодолял или най-интересната ти случка, свързана с работата?

Постоянно изниква нещо – особено чести са техническите предизвикателства, защото както споменах и преди малко, тук всичко тепърва се измисля как да се прави. Ако услугата ни беше в Щатите например, всичко щеше да бъде по мед и масло, защото там тази дейност е с традиции.

Най-голямото предизвикателство досега в бизнеса ни е внедряването на услугата за автоматично плащане на абонамента – recurring payments. Освен че отне повече от 5 месеца, в казуса бяха замесени голяма и сериозна компания, занимаваща се с програмиране, една от най-големите банки у нас и недостатъците на WordPress и банковата ни система. Най-хубавото от цялата работа обаче е, че то вече е факт. Освен това е и едно от нашите най-големи конкурентни предимства! Сега не само създаваме най-полезното съдържание, но и може да се възползвате от него по най-удобния начин.

Как минава един твой ден?

Ставам в 6:30 ч и отивам в офиса си в Либхер. Там работя до 15:00 ч за немската компания. След това се прибирам.

Ако ми е ден да видя дъщеря ми, се разхождаме с нея или я вземам вкъщи да си поиграем няколко часа, ако не е, прибирам се и започвам да работя върху бизнеса си.

Коментираме с колегите нещата от деня, обсъждаме проблеми с абонати, коментираме какво можем да дадем още на лоялните си клиенти, планираме съдържанието, борим се с технически проблеми.

Към 9-10 вечерта приключвам.

След това обикновено гледам филми, за да разпусне мозъкът от четене и мислене. Това е най-приятният и неангажиращ начин, който съм открил за изключване на мисловната ми дейност. Почивам рядко, но и не се измарям лесно.

Изисква ли работата в онлайн среда повече или по-различни усилия?

За повече усилия не знам. Вярвам, че няма лесен бизнес, независимо дали е онлайн или офлайн, независимо дали се прави в България или навън. Но предполагам, усилията са по-различни. А ако сте комбинирали офлайн бизнеса си и с онлайн такъв, не ви завиждам.

Какви три съвета би дал на хората, които искат да правят същото като теб някой ден, но още не са започнали?

1. Не го правете точно като мен! Вземете само моите добри практики.

2. Издълбайте в мозъка си (образно казано) надписа: Ще изисква време, труд и средства. Забравете, че с безплатни инструменти и с нулев бюджет ще направите нещо успешно.

3. Вземайте идеи от по-развити външни пазари, но ги адаптирайте за нашия. Сляпото копиране на модели не помага. Адаптирайте се! Клиентите са различни!

Създателите: Радостна мама за блоговете, майките и децата онлайн и още…

Разкажи за себе си като за начало: коя е Ради, с какво се занимава, защо и как стигна дотук?

Аз съм Радостина, а през последната година позната и като Радостна мама. Завърших книгоиздаване, арабистика и маркетинг и през последните около 5-6 години се занимавам активно с маркетинг и реклама. Автор съм на две книги – “След 22” и “Наръчник на неомъжената жена”, – както и на блога www.mama.radostna.com. Съпруга на Стефан, майка на Боян и Деян. В момента активно гледам бебе и съм ангажирана с два комуникационни проекта. Ежедневно публикувам снимки и истории в Instagram, където прекарвам доста голяма част от деня си.

Как и кога реши да бъдеш Радостна мама онлайн? Как се разви твоето онлайн присъствие от старта му досега?

Месец преди да родя, се замислих какво ще правя през следващите две години и така дойде идеята за блога, насочен към майките. Преди да родя, бях Radostna, а после естествено се превърнах в #radostnaMama, тъй като 24 часа съм с едното или двете деца. Реших, че ще е готино да обединя на едно място повече щастливи майки, а личната ми кауза е да намаля депресията при наскоро родилите.

Започнах с определен план за действие, както всяко друго начинание. Направих сериозно проучване, подготвих сайт, нови акаунти в социалните мрежи, подбрах снимки и послания. По-късно създадох и група към профила ми във Facebook и на този етап затворих кръга.

На 8 март 2018 го пуснах и до днес най-активно се развива Instagram профилът ми, където множество майки ми пишат всеки ден, партнирам си вече с фирми и организации, информирам за предстоящи събития и новости, но най-вече споделям деня си и си мисля, че това е доста интересно за последователите ми там.

Как според теб технологиите и онлайн пространството помагат на майките? Има ли всичко необходимо за една майка в България онлайн?

Колкото помагат, толкова и вредят според мен. Майките сме постоянно на телефоните в интернет. Четем и се информираме за всякакви глупости и сериозни теми. Участваме в дискусии във форуми и умуваме над различни казуси от деня. Дотук добре, но реално информацията, която ни се поднася, често е “лично мнение”, непроверена или пък крайно негативна. Изключвам професионалните сайтове и медии. Така една нова майка може да се окаже в капана на чуждото мнение и да се загуби сред морето от информация.

Лично аз се доверявам повече на чужди избрани медии и приложения за майчинство и отглеждане на деца, чета книги и съм дала “off” на почти всички известия на групите с майки, в които членувам. Понякога ми става тъжно, друг път смешно как в група “Позитивните майки” от 20 поста много вероятно е един или нула да са позитивни.

Децата ти онлайн ли са? Как ги възпитаваш и учиш да ползват онлайн пространството?

Доскоро молех Боян да ползва таблета, за да ядем спокойно или да пътуваме 15 минути. Сега вече таблетът е “на ремонт” постоянно и не го даваме, защото той /на 2.7 г./ изведнъж се вманиачи. С особена лекота превключва клипчета в YouTube и в един момент го губя от поглед докъде и какво може да стигне, включително и да гледа всякакви реклами.

В момента Боян гледа вечер след ясла няколко любими приказки от You Tube директно на телевизора. А що се отнася до интернет – той е още малък. Няма реален достъп до мрежата. Изключвам моментите, в които аз гледам сторита в Инстаграм и той наднича.

Преди играеше една образователна игра на таблета, но тъй като е забранен сега, спря и нея. Вероятно скоро ще му разрешим отново да го ползва, и то най-вече за тази игра, в която учи форми и цветове, както и другата му любима игра е Talking Tom, на когото той говори.

Деян е още бебе и ще върви по стъпките на брат си. Няма да ги спра да ползват интернет, но сигурно ще вземем някакви по-сериозни мерки на контрол върху съдържанието и времето, прекарано с високите технологии.

Кое е най-голямото предизвикателство, което си преодоляла или най-интересната ти случка, свързана с дигиталното и онлайн пространството?

Не мога да се сетя за конкретно предизвикателство, но покрай организирането на събития, с което основно се занимавам, когато не гледам деца, винаги изскачат казуси с интернет и комуникацията. Най-вече това, че трябва много да се внимава какви думи се използват онлайн, както и бързината на реакция в случай на криза. Спомням си едно доста голямо събитие, което правех преди години, как за начален час беше обявен 19, естествено, никога събитието не започва навреме и получих доста критики онлайн, което ми помогна после да правя по-точно описание на следващите. Друг голям проблем може да се окаже лавината от коментари онлайн, за която да не си подготвен. Особено негативните. Тогава трябва да се вземат светкавични мерки, защото Facebook работи денонощно и ти не можеш да спиш. 🙂

Как минава един твой ден?

Нямам два еднакви дни. Но най-общо сутрин ставам между 7 и 8. Първо трябва да се погрижа за Боян, после за бебето Деян. Единият отива на ясла, другият започва да си играе нещо, аз пия кафе и хуквам по задачи, кафета или магазини. Обикновено над 4 часа е моето screen time на телефона, което предполага, че доста снимам, обработвам и публикувам информация. После се прибирам, готвя, Боян и баща му се прибират. Играем или скучаем групово и към 20 часа бебето ляга да спи, към 21 Боян и аз с тях. Случва се да се събудя към 22 и да стана да свърша нещо на компютъра, да обсъдим нещо с мъжа или да чета книга, но в повечето пъти спя с децата, защото те се будят постоянно през нощта, а аз не спя през деня.

Разбира се, има и изключения от тези динамични дни, когато пътуваме или пък съм у дома с двете деца, ходя по бизнес събития или срещи. Изобщо, динамичен е моят ден.

Ако трябва да дадеш три съвета на майка, която иска да създаде блог като твоя, какво би ѝ казала?

Бих споделила това, което аз направих:

1. Подготви се добре. Измисли си тема и фокус на комуникация. Спазвай определен тон на разговор и ако решиш да се отклониш, винаги знай защо го правиш и каква е основната цел и мисъл.

2. Имай ясна представа кои са твоите читатели и се погрижи съдържанието, което правиш, да е за тях, а не за теб, майка ти или най-добрата ти приятелка.

3. Грижи се винаги за визуалната част – снимки, шрифтове, оформление. Спазвай една и съща линия, за да може феновете и враговете винаги да открояват твоето съдържание от потока на информация.

Създателите: Александър Кръстев за книгите и писането онлайн

Как и откъде се появи у теб интересът към книгите? Как и кога реши, че това ще бъде и професионалното ти занимание?

За това основната отговорност носи майка ми – тя се грижеше да има поне по една нова детска книга вкъщи всяка седмица, когато бях на 5-6, та до втори-трети клас. След това вече започнах да ходя в градската библиотека. Аз съм от Стражица, което не е особено голям град, и съм от “децата на 90-те”, макар да не харесвам този етикет. Резултатът е, че нямаше особено много забавления, освен футбол с приятелчетата през деня и книги в часовете за почивка.

Професионално започнах да се занимавам с книги едва преди 2 години, а ако трябва да бъдем точни – с книжен маркетинг. Цяло едно десетилетие преди това обаче книгите ми бяха хоби, покрай което развивах заедно с кариерата си като ПР консултант. “Аз чета” и PRoPR Агенция бяха поравно важна част от живота ми и съм благодарен, че имах възможността това да се случи точно по този начин – мисля, че на никое друго място нямаше да мога да развивам толкова голям успореден проект.

Разбира се, в един момент дойде време да се посветя на хобито си и да направим “Аз чета” напълно функционираща информационна медия, макар и нишова. А след това се появи и съпътстващият проект за агенция BookMark, с която помагаме на партньорите си от областта на книгоиздаването, културата, образованието и технологиите да се позиционират по-добре онлайн и офлайн.

Кога и как влезе за първи път в Интернет и какво се случи след това, така че да стигнеш до мястото, на което си днес?

О, случи се доста отдавна – понеже майка ми работи в държавната администрация, имам достъп до интернет още от средата на 90-те. След това, в гимназията, започнах да гоня мечтите си да бъда журналист с много голямо постижение: да имам електронна поща с разширение journalist.com. Още си я отварям понякога, за да се радвам на детските си амбиции. Всъщност досега опитвам да следвам немалка част от тях – от чистотата на детските идеи можем да се учим много, затова и не спирам да слушам какво говорят децата около мен. Записах да уча журналистика в Софийския университет и още от първи курс проф. Нели Огнянова, светилото в областта на медийното право, ме запали по блоговете и се появи “Аз чета”, един от първите специализирани блогове за книги у нас. Някъде по онова време започнах да ползвам и LinkedIn – другата ми голяма страст, която в момента носи и немалка част от приходите на BookMark, благодарение на обученията, които правя за различни по размер компании.

Как и откъде се учиш и как правиш така, че това, което правиш, да бъде актуално, интересно и полезно?

Това, което смятам за едно от най-важните си умения, е че съм добър слушател. Поради една или друга причина съм се заобиколил с адски интересни хора и когато ги изслушвам и задавам правилните въпроси (благодарение на журналистическото ми образование), успявам да науча наистина много неща. Разбира се, фактът, че чета постоянно и преобладаващо нехудожествена литература също има своята тежест.

В последно време опитвам да огранича и престоя във Facebook, затова обръщам повече внимание на това, което споделят контактите ми в LinkedIn и лидерите на мнение, които следвам там. Между другото, един от акцентите в обученията ми за работа с LinkedIn е именно промяната в навиците, която трябва да направим, за да ползваме добре мрежата – че само половин час на ден за четене на полезни материали и споделяне на наученото може да ни помогне да постигнем сериозна експертиза и разпознаваемост.

Какви са твоите наблюдения за онлайн присъствието на българските издателства и писатели? Как очакваш да се развиват нещата в тази сфера в бъдеще?

Доста дълъг път беше извървян през последните 10 години. Когато създадох “Аз чета” през 2006 г., водеща медия онлайн бяха блоговете. За 2-3 години се появиха десетина блогове за книги – “Книголандия”, “Литературата днес” и т.н, а чак тогава навлезе и Facebook. Беше наистина трудно да убедим издателите, че има смисъл да работят с нас, защото имаме лоялни аудитории – по 1000 човека, но такива, които си купуват буквално всеки ден книги. Излиза, че това, което почти всеки иска да е днес – инфлуенсър, който буквално продава своето влияние – ние го правим повече от десетилетие. И да, не става за седмица или месец…

Реалностите онлайн се променят всеки ден и ни коства доста усилия да останем там, където сме. Говоря в множествено число, защото имам страхотен екип, а един от първите хора в “Аз чета” Милена Ташева от няколко месеца е и съдружник в BookMark. Мога да добавя и Христо Блажев, с когото от години работим чудесно, дори имахме обща електронна книжарница, която продадохме на един от големите онлайн магазини. Именно Христо вдигна на ново ниво начина, по който се говори за книги у нас, с Facebook групата “Какво четеш”. Всички ние всеки ден прекарваме часове в обработване на информация за новите заглавия и нови начини те да бъдат позиционирани, а добрата новина е, че и в немалко издателства вече има професионалисти, които да го правят. За всички останали пък ние създадохме BookMark и работим като изнесен комуникационен отдел.

Смятам, че комуникирането на книги у нас вече е на прилично добро ниво, затова е много важно кампаниите да са добре подготвени и буквално безгрешни, за да могат да се отличат. Бюджетите за реклама например ще стават все по-големи, включително и заради постоянните ограничаващи промени в алгоритъма от страна на Facebook, затова нестандартните кампании ще печелят.

Кое е най-голямото предизвикателство, което си преодолял, или най-интересната ти случка, свързана с работата?

Не мога да отговоря на този въпрос. Тъжно е, но е факт – понякога най-голямото предизвикателство се оказва да удържиш сървъра да не падне, заради големия читателски интерес в конкретния момент. Или пък да си спомням как не съм успявал преди години да убедя клиенти да направим конкретен тип кампания, а сега такива да се случват в същите бизнес сектори, и то с чудесна успеваемост.

Как минава един твой ден?

Денят ми обикновено е продиктуван от 1-годишния ми син Преслав, но това е дисциплината, от която винаги съм имал нужда. В интерес на истината, първите няколко месеца, след като напуснах PRoPR, за да се посветя на “Аз чета”, работих от вкъщи и имах нужда от сериозни усилия да свикна с по-спокойния и не толкова динамичен начин на работа. В агенциите телефоните звънят постоянно, идват задача след задача и е много важно да останеш фокусиран и подреден. Е, сега пак съм на този етап, но минах сериозна школовка, така че смея да твърдя, че съм още по-добър от преди в приоритизирането и спазването на срокове. За това помагат както споделеният календар с колегите, така и приложенията за управление на задачи. Ползвам Wunderlist от години, между другото, препоръчвам го силно!

Какво мислиш за спора хартиени срещу дигитални книги, четене от онлайн източници срещу хартия или с други думи, „мишката ще изяде ли книжката”?

Няма такъв спор – книгата е книга, дори да е проектирана в облаците. Има спор обаче за това дали трябва да си плащаме за книгите или просто да ги сваляме, откъдето намерим. Това е моя голяма кауза и използвам всеки удобен случай да го обясня – книгите не се появяват с щракване на пръсти и трудът на всеки един човек по веригата трябва да се уважава. Свалянето на книги, които не са пуснати за безплатно четене от своите автори или издатели, е вид кражба. И законова, и морална.

Проблем е, че у нас така и не се появи адекватна платформа за електронни книги, която с добри абонаментни възможности и интеграция с подходящ софтуер да осигури предлагане, което да обезсмисли масовото пиратство. Но това е проблем най-вече на издателите, които тотално отказаха да работят за пазар, години наред белязал двуцифрени ръстове в редица държави.

Какви три съвета би дал на хората, които искат да правят същото като теб някой ден, но още не са започнали?

Ако още не са започнали, това означава, че след 5-6 години те вероятно ще правят нещо тотално различно, което дори не можем да си представим. Но трите съвета ще останат същите – винаги записвайте идеите си, винаги търсете правилните хора, с които да ги реализирате и никога не предавайте тези хора. И един четвърти – наистина никога не спирайте да учите. Това е моята формула.

Снимка: Благовеста Филипова, използвана под лиценз Creative Commons Attribution 2.0 Generic (CC BY 2.0).

Създателите: Христо Блажев за блоговете, книгите и дигиталната среда

Как и откъде се появи у теб интересът към книгите? Как и кога реши, че това ще бъде и професионалното ти занимание?

Както повечето хора в бранша – поне тези, които знаят защо са там, а не са случайно преминаващи, чета от съвсем малък и никога не е ставало на въпрос защо книгите са част от живота ми. Те са там, неотменими като дишането. Виж, възможността за професионално занимание се появи сякаш от нищото доста години по-късно. След университета започнах работа във вестник „Сега“, някъде там в края на 2009 г. създадох блога „Книголандия“, който пък неочаквано ми осигури покана за сътрудничество с издателство „Изток-Запад“. Около година се движех с едно колело между двете редакции, преди да разбера, че до края на живота ми искам само едно – да правя книги. Напуснах вестника и поех в посоката, за която не бях подготвен предварително, но бях на най-доброто възможно място да науча всичко от нулата.

Кога и как влезе за първи път в Интернет и какво се случи след това, така че да стигнеш до мястото, на което си днес?

Първото ми сядане на компютър беше със съученици, за да играем „Делта Форс“, спомням си ясно как непривичното използване на мишката малко по малко стана естествено. Последваха, разбира се, чатовете с непознати, много модни тогава за запознанства, първата поща, ако не се лъжа, в ABV, и вече години по-късно първият ми личен компютър, на който вече сериозно започнах да се уча да правя това и онова – всъщност основно гледане на сериали и цъкане на игри. Но до създаването на първия ми блог, кратко просъществувалия „Всичколандия“, оставаха много години. Никога не съм бил технически грамотен – и до днес е така, но възможността да си направиш сам блог, на който да споделяш (и чрез вездесъщия тогава сайт Svejo.net), беше приятна изненада. Обичам да казвам, че блоговете бяха демоде в момента, в който създадох „Книголандия“ и това само се задълбочава през десетте години оттогава, но ето на – още сме тук и имаме своята публика.

Как и откъде се учиш и как правиш така, че това, което правиш, да бъде актуално, интересно и полезно?

Тук за мое съжаление не мога да посоча нищичко. Създаването на блога и неговото развитие бяха изключително хаотични и с напипване какво си струва и какво не. Но от момента, в който се отказах от разнопосочността на „Всичколандия“ и се фокусирах да пиша за книги в „Книголандия“, вече знаех какво ще правя. Днес, за девет години и няколко месеца, имам близо 1800 текста в него, което, от една страна, показва какъв графоман съм, от друга, че като човек има ясна цел и си я гони, тя ще го отведе далеч. При мен поне този сайт стана ракета-носител за най-хубавото кариерно развитие, което мога да си представя. Но и още си спазвам обещанието, дадено преди толкова много години – никога издателството, за което работя, да не доминира в блога ми спрямо останалите.

Какви са твоите наблюдения за онлайн присъствието на българските издателства и писатели? Как очакваш да се развиват нещата в тази сфера в бъдеще?

Нещата се промениха кардинално в последните години по отношение на издателствата. Модерни сайтове, възможност за лесно онлайн пазаруване, постоянно поддържане на социални канали, всичко се промени из основи – и то към добро. Всяко издателство с адекватна издателска политика изработи и адекватно онлайн присъствие, иска или не. Това най-често се оказа и каналът за влизане на нови хора в издателствата, които внесоха нов дух и така нужната промяна. Що се отнася до писателите, не мисля, че някой използва добре онлайн каналите, повечето от големите имена са расли в други времена и е логично социалната онлайн комуникация да не им идва отвътре и насилването за това е излишно. Трябва да си като риба във вода в това, за да се получи добре. Но книгите им са по-важни от това да следим какво ядат и къде ходят, разбира се.

Лошото тук е, че хора, които плуват добре в тези води и канализират публика с неособено интелигентни методи, могат да си осигурят лесно издаване на какви да е книгоподобия, за които публика има готова и нетърпелива. Със същия успех можеха да продават брандирани сувенири от кората на свободно отглеждани пъпеши или туршия от киноа, но не носи същото самодоволно интелектуално душепогалване, разбира се. Но поне са преходни и бързо са заменяни от други, неразличими за всеки, роден преди 2000 г.

Кое е най-голямото предизвикателство, което си преодолял или най-интересната ти случка, свързана с работата?

Най-голямото предизвикателство беше осъзнаването, че си се провалил и че трябва да направиш компромис, за да съхраниш това, което си създал. Това се случи, когато след издаването на първите ни книги с логото на „Deja Book“ се видя, че не сме си направили добре сметката и трудно ще завъртим колелото и ще върнем инвестицията, направена от наш приятел. И тогава, беше на един панаир във Варна, се появи Зак Карабашлиев, с когото отидохме на плажа да пием по едно-две-три и в крайна сметка открихме възможност да продължим заедно. „Сиела“ откупи „Deja Book“, аз станах редактор там… и нито за миг не съм съжалявал за това решение до наши дни. Но урокът от осъзнаването на провала си остава запомнен – и правиш нужното да не се повтори това положение.

Как минава един твой ден?

Хм, основно в писане на десетки мейли и комуникация с автори, преводачи, редактори, агенти, страньори, художници и дизайнери онлайн – едно безкрайно писане, писане и пак писане. В почивките – телефонни разговори със същите за по-бързо и лесно обяснение. За разлика от популярната заблуда, редакторите почти не четат в офисите, има милион други неща за вършене – от селекция на нови книги до плащане на хонорари за вече издадените и четенето често прелива към свободното време, няма как. Аз самият държа „Сиела“ да комуникира пряко с читателите си по личен начин, което води до силно онлайн присъствие на почти всички от екипа – от корици на новите ни книги до споделяне на забавни моменти от издателския процес. А такива хич не липсват. 🙂

Какво мислиш за спора хартиени срещу дигитални книги, четене от онлайн източници срещу хартия или с други думи, „мишката ще изяде ли книжката“?

Такъв спор не съществува, то е като медийното упорство с вайкането, че „младите не четат“ – устойчив мит, който хората предпочитат по неясни за мен причини пред доказателствата за обратното. Дигиталните формати влязоха в книгоиздаването, преживяха кратък възход, който събуди неоправдани трепети в техните апологети и антагонисти, после се пречупиха и станаха нормална част от пейзажа, без да го доминират. Казвал съм го и другаде – четенето е последното ретро удоволствие и поне докато моето и следващото поколение сме активни, то ще става чрез хартиени книги. След това – други да му мислят, щастлив съм, че няма да ми се налага да съм част от евентуалната промяна, която тикането на електронни джаджи в ръцете на съвсем малки деца, за да ги залисва, причинява на мозъците им. Защото като си подложен от малък на пиукаща и мърдаща шарения, книгата ще ти е непонятна досада, нямам особено съмнение в това. Родителите сами подготвят това бъдеще за децата си, но после пак ще има „защо детето ми не иска да чете, учителите/интернет/игрите… са виновни“. Та е възможно един ден да е така, но ще е изцяло следствие на лоши избори, а не защото технологията има някакво предимство пред добрата стара книга, която е доказала, че развива ума по-добре от всичко друго, изобретено на тая планета.

Какви три съвета би дал на хората, които искат да правят същото като теб някой ден, но още не са започнали?

Първо – четете повече. Още повече. И повече! Сетне – пишете повече. Още повече. Но по-малко от четенето! Вдъхновението не е оправдание, то е следствие на упорството – мозъкът може да бъде приучен да включва на скорост винаги, когато е нужен, или да бъде окован в леност, която да чака пасивно отгоре да му се спусне желание за нещо. И трето: създайте си присъствие в онлайн пространството, свързано с книги – дали с блог, влог, с участие в книжни групи, все тая. Редакторите все повече ще бъдат и хора със собствена аудитория, която им се доверява, не непознати вън от редакцията хора, които чистят грешки от книгите. Такива дейности все повече се и ще се поемат от опитни профита, работещи самостоятелно за различните издателства.

Създателите: Димитър Цонев за Wikipedia, блоговете и човешкия елемент в комуникацията

Димитър Цонев. 
Снимка Вася Атанасова

Как Димитър Цонев се оказа запленен от онлайн пространството? Кога ти се случи това и нещо любопитно от тогава?

Ами аз помня времето преди бързият интернет да е даденост. Даже помня и времето, когато нямаше интернет и ползвахме локални BBS системи да общуваме и разменяме файлове. Интернет дойде като някакво продължение и да надгради преживяването. И беше скъп, заемаше телефонната линия (както и тази на дуплекса)… но пък удоволствието да се потопиш в океана от познание, споделено там… ами струваше си някоя-друга разправия за телефона, който дава винаги заето или прежалването на джобните, които отиваха за карти за интернет часове. Абе аз съм ти я разказвал тази история Тя е толкова древна, че се чувствам като динозавър… Не случайно във Уикипедия на френски най-древните потребители се категоризират по изчезнали животни и… аз се водя говедото тур – https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%83%D1%80_(%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%BE)

Уикипедия, знам, че си от активните, в миналото повече, сега по-скромно. Сподели за тази симпатична битка за „кръгла бройка“ статия и твоя принос? Случаят е доста куриозен.

– Ами то… аз и в Уикипедия на български съм сред „древните“… от ония, които поставиха началото и виртуално се „почерпихме“ на първата годишнина. После нещата нещо не потръгнаха в добра посока (на ниво общност), защото беше период на Голямата депресия – редакторски войни, нападки, закани… беше трудно да създадеш статия и тя да не бъде преправена от самопровъзгласили се за „стожери за знанието“, които приемаха единствено само своята гледна точка и другите бяха изтривани. А знаем, че Уикипедия е неутрална, посочва всички гледни точки и то подкрепени с достоверни източници. Вариант да създадеш нова статия – авторска или преводна и тя да се радва на известен период от време без да бъде налазена и нацапана, беше затлачването на Последни промени с редакции от ботове. Или пък като накуп се изсипят нови статии в различни области на познанието. Аз се бях прицелил в хилядните статии и имах достатъчно време за подготовка на 15-20 нови статии, които изчакваха да бъдат качени. Така 35 000 стана Абу Мусаб ал-Заркауи. № 38 000 стана Череп. 40 000 стана Масов гроб и предполагам, че точно тя е най-любопитната. Уикипедия е свободна общност и всеки според вижданията си, възможностите и убежденията си, гради и популяризира енциклопедията. По това време Вася се е била уговорила за интервю в някое радио – вече не помня кое, в което да говорят за Уикипедия и хем да се похвалят със статия 40 000 на български език. И тя се оказва точно „масов гроб“… аз умишлено избирах такива заглавия, провокативни, като протест срещу този начин на допринасяне. Но това с радиото… хем смешно и забавно, хем не е точно за по радиото… 🙂 Извиних се на общността с 41 000 – Оазис.С надеждата, че нещата ще се нормализират. Върнах се доста по-късно, за да създам и заветното 50 000 – статията за демона Валак. Тя много бързо стана обект на неподозирани скандали и драми и купища редакции, пренаписвания… И така ударих моята финална (може би засега) точка в Уикипедия на български със статия 60 000 – Скъпи Джон.

Междувременно допринасях във френскоезичната Уикипедия, където създавахме статии за френската литература от периода на Средновековието. До последно активните по темата уикипедианци не вярваха, че не съм французин. После изоставих писането на статии. Осъзнах, че отнема страшно много време. Започнах да допринасям на мета ниво – за софтуера, който задвижва платформите и за адекватния превод и локализация на български език.ь

А блоговете – личният ти, който търпя доста миграции?

– Личният блог е свободата да правиш каквото и както решиш. Размятах го на много различни места, с много различни дизайни… включително имаше период от време, в който работеше (бавно, едва креташе), от един персонален компютър у дома. Това е свобода – да се изразяваш, да не се съобразяваш с изисквания и ограничения, да опитваш нови неща. Личният ми блог и до днес е на линия, макар и видимо недотам често обновяван. Всъщност има доста нови публикации, които не са достъпни за всички. И това пак е свобода.

Мястото на корпоративните блогове в маркетинг микса днес?

– Мястото винаги е било свободно, но може би не се съзнава пълният потенциал, който блогът би донесъл за бизнеса като допълнение към фирмения сайт. Редовно чувам твърдения като „блоговете не работят“, „нямам време“, „не мога да пиша“ или „нямам какво да кажа“. Нито едно от тези неща не е вярно. Това е неправилен начин на мислене – така смятам. И колкото по-бързо се промени, толкова по-добре за свободното дигиталното общуване.

Кое ти е най-интересното от случващото се в дигиталното пространство сега?

– Може би най-интересният процес, който наблюдавам в ммента, е връщането на social в social media. Човешкият елемент. Най-ценното, всъщност.

За хората, които сега са се запътили да се захващат с дигитални комуникации – какво би ги посъветвал?

– Трябва да запомнят нещо изключително важно – нищо не може да замени общуването между хората. Няма такава технология, колкото и да е напреднала тя. Дигиталните комуникации са психология. Много повече, отколкото технология.

🙂